Пробуждането бе дълго и мъчително. В началото не повярва, че носи глава на раменете. Сякаш за пръв път я чувстваше като част от тялото. Подобно тежък воденичен камък, а не глава бяха поставили там. С пъшкане се приповдигна от постелята, на която се бе изтъркалял или по-вероятно бяха го положили слугите.

- Гррр - издаде нечленоразделен звук в опит да повика някого.

- Да, господарю мой! – тихо изрече някой. Пред него, в цял ръст се изправи, накичена със скъпи накити, любимата му наложница - Събудихте ли се вече, господарю мой?

Опита се да си припомни дали я бе залагал снощи. Бе изпил достатъчно вино за да няма представа. Щеше да е жалко. Наистина обичаше тази несъзряла напълно девойка.

- Извикай господарката да дойде! - след големи глътки вода от каната, която услужливо му поднесе това цвете на природата, с прегракнал глас се разпореди. Изля остатъка от водата върху главата си.

- Да, господарю мой! Веднага - грациозно се завъртя на петите си и изчезна така, както се бе появила. Безшумно, като пухкав облак в небесата, оставяйки след себе си свеж аромат на букет сутрешни цветя. Нейният ефирен отпечатък.

Отпусна се блажено и остави обонянието да разпали въображението му. Лежа със затворени очи до пристигането на тази, за която го бяха оженили в младежките му години. Съдбата на господарите е да се оженят за господарки. Така не се пилее богатството, събирано от поколения.

В първите години след брака трудно се възпираше да не обезглавява любовниците на жена си.. С времето свикна дотолкова, че понякога в изблик на щедрост ги канеше със себе си в гората на лов.

Но, това бе до време. Откакто една стрела, пусната от един от тях в грешната посока, едва не го погуби. Тя прониза смъртоносно коня му във врата. Няколко педи по-високо със сигурност би пробола него. Грешка на слаб стрелец ли бе това, или нещо друго? Така и не разбра, но такава щедрост към любовниците на жена си повече не допусна. От този случай насам не се интересуваше от тях. Така бе най-добре за всички.

- Викали сте ме, господарю мой! - гласът и го върна обратно.

Отвори очи и видя жена си надвесена над главата му. Така изглеждаше по-голяма и величествена от когато и да било. Всъщност тя бе ниска на ръст жена. Една от най-дребните, които изобщо бе срещал.

- Да, мила. Повиках те. Искам съвет - изправи се на лакти - Седни! - потупа подканящо до себе си

- Слушам те, господарю мой - приседна до него и се опита да го прегърне.

- Знаеш, че имаме гост, който не бива да обиждаме, нали? Не можем да си позволим това, макар, че ако питаш мен, неверника не го заслужава. С неговите многобройни богове, за всичко и как разбира само - започна несвързано - Ако можех само да разчитам на братята ти, то щяхме... – не довърши

- Знаеш, можеш да разчиташ на тях, - нежно го погали тя- но ти отказа.

- Не дадох, защото знаеш какво щеше да ни струва - рязко я прекъсна - Станалото, станало.

Наду бузи и шумно изпусна въздух през полузатворените си устни - Снощи загубих северната провинция. Тази, дето е на границата с тези варвари. Излъгаха ме! - удари гневно с юмрук по земята. - Ох - ръката го заболя. Беше подценил силата си - Разбираш ли? Дай ми вода, моля те! - безпомощно отпусна натежалото си тяло.

- Какво си направил? - изпищя господарката и скочи на крака.

- Играхме на зарове, както си му е реда - изхлипа - Нали знаеш? Вино, жени, зарове... Така де, обичайното, - заоправдава се - не повече.

- И сега какво? Ще изгубим почти половината от реколтата, това ни е най-плодородната земя. Какво ще правим сега? - гласът и се разтрепери

- Не това е важно – поклати глава

- Ще загубим от данъците, които събираме, а и най-добрите ни ковачи са там - повдигна леко главата му с ръка. Втренчи се в бледото му лице.

- И това не е - господарят зарастрива с потна длан челото си

- Но, - едвам преглътна тя - нали щяхме да дарим тази провинция зестра на дъщерята? Сега как ще я омъжим за Господаря на високата планина? – и отчаяно закърши пръсти.

- И това не е. Не разбираш ли? Мъчно ми е за Него ... - захлипа като малко дете господаря на всичко, що не може пътник преброди с кон за пет дни.

- За кого? – не схвана – Кажи, за кого ти е мъчно? - примоли му се тя през сълзи.

- За Него - посочи с пръст нагоре - ще остане без много от тези, за които се грижи. Да не мислиш, че този варварин ще ги остави да се молят и получават помощ от Него? Той няма да ми прости това! – сълзи потекоха по бузите му.

- Какво ще правим? – отчая се господарката - Щом си го изгубил на зарове не можеш да се отречеш. – помисли за миг - А може би ще воюваш с тях? - нотка надежда се прокрадна в гласа и - С тези варвари? – процеди през зъби.

- Варвари са, да. Знаеш ли с каква история дойде при мен? – господарят преглътна сълзите и продължи - Разказа ми как при тях са слизали боговете. И то не един. Били няколко. Не се различавали един от друг. Представяш ли си? Не един, а много еднакви богове! Това ми разказваше докато хвърляхме заровете. Варвари ти казвам! Пфу - изплю се встрани - Боговете били прозрачни. Като водата, що лежи върху дъното на езеро. Било много отдавна. По времето на бащата на неговия баща, или още по-назад. Не разбрах точно кога, но някъде мноого назад – провлачи - Боговете разказвали на хората странни неща. Небивалици. Земята била кръгла като делва, дето сипваме виното в нея. Разказвали още, че могат да летят по въздуха. По-високо и по-бързо от орли в небето. Също така, че могат да се гмуркат в морето, като онова, що опира страната на татковото ти царство. По-дълбоко от плоските риби. Още, искали да ни помагат, но само ако ние желаем - понечи да се изправи, но бързо се отказа.

- Когато си тръгнали оттам, - продължи той - оставили някакви огромни бели камъни, наредени в кръг. Казали, че когато сме готови, сами ще разберем как да ги пренаредим. В друга фигура. Това щяло да бъде знак за тях, че сме готови за нова среща. Тогава щели да се появят отново при нас и да ни научат на много нови неща - отпи жадно глътка вода. Грозно обърса уста и продължи - Ама това щяло да стане само ако се съюзят много царства и повече хора мислят заедно. Хората трябвало да мислят като един. Можеш ли да повярваш? Да имат обща цел. Ела! - потупа до себе си.

- Да мислят като един? - учуди се тя и се сгуши до него - Къде се е чуло и видяло такова нещо?

- Да, така каза. Като един - облиза устни и продължи - Тази легенда повтаряше през цялата нощ. Мамка му! – изруга - Този варварин! Пфу! - изплю се - С толкова богове! Може ли да има повече от един бог, кажи? Еднакви богове – помъчи се да прозвучи иронично - Представяш ли си? - плесна се по челото - Сега този варварин искал да се обединим. “Колкото сме повече”, казва, “толкова по-лесно ще разрешим загадката с камъните”. Времето, което ни били дали боговете, било изтичало. Щял да говори с всеки от поданиците си, ха-ха-ха, дори с новите. Хм, - изкашля се без нужда и се почеса по гърдите - искам да кажа с “нашите”.

- И какво ще правим сега? - приповдигна се на колене господарката - Какво?

- Не мога да воювам с него! Аз държа на обещанията си! Познаваш ме - господарят се понадигна на лакти. Усети внезапен прилив на сила. Хрумна му идея - Знаеш ли какво, сложи му в делвата с вода, там, ъъъ ... – запъна се за миг - от онзи прах. Знаеш, който онази старица ни остави. Помниш ли онази вещица, - махна неопределено - която изгорихме на кладата? Беше преди няколко жътви време. Нали пазиш торбичката и? Направи го още сега, преди да се е събудил! Със сигурност ще изгаря от жажда и ще изпие всичко, до дъно. Никой няма да разбере какво е станало! А и няма да искат. Всичко ще си остане така, както си е било - почеса се по главата и уточни - Искам да кажа, както трябва да бъде.

Двамата се стиснаха за ръце и замълчаха. После скришом се спогледаха за миг, но това им стигаше. Бракът им си имаше и предимства. Толкова години прекараха заедно. Бяха наясно един с друг. Решението бе взето мълчаливо. И то бе окончателно.

Господарят разгърди ризата си. Беше му горещо.

- Това е правилното решение – отсече - Не можем да оставим поданиците си да страдат, нали? - вдигна влажните си очи към нея.

Тя кимна в отговор. Не можеше да отрече една истина - мъдър господар си имаше! Добре, че се провали онзи нескопосан опит за убийството му по време на лов. И добре, че той не се усъмни тогава изобщо. На нея все се падаха млади и хубави, но глупави и безволеви любовници. Това бе поредното доказателство за неговото превъзходство над тях. Трябва да го остави да управлява още дълго.

- Трябва да се грижим за тях. За нашите поданици. Това е наша отговорност, нали? - продължи да я убеждава той. Нямаше нужда от това, но тя го остави да довърши - Не можем да ги лишим от вяра в Единствения и Всемогъщ - отпусна се той.

Искаше му се да поспи още малко. Надяваше се, когато се събуди, да не помни нищо. “Земята била делва за вино! Глупости!” – махна ръка да пропъди мислите си, сякаш го бяха налетели досадни мухи.

В главата му изплува образът на наложницата, с която днес го очакваше прекрасен ден. Усмихнат се обърна на една страна. Присви високо колената си, скръсти ръце пред гърди и така в поза на новородено не изпитваше никаква болка. С облекчение разбра, че най-после е успял да отхвърли бремето, което му тегнеше. Съвестта му бе чиста като водата, що бе погълнал преди миг.

Затвори очи и се зарадва на мрака.

Александър Белтов

Претория

24.11.2009

Всички права запазени!